Робърт Хайнлайн

Спечели облог за Сатаната

VI

Слязох по стълбите, без да поглеждам към тримата, и се запътих право към гишето в канцеларията. Хендерсон беше там и ми прошепна:
- Онези тримата... Познавате ли ги?
- Не, не ги познавам. Ще видя какво искат. Хвърляйте ни по едно око, става ли?
- Дадено!
Обърнах се и тръгнах към милото трио. Умникът излая към мене:
- Ей, Греъм! Спри там! Къде отиваш?
Продължих напред и изсъсках:
- Млъкни, идиот! Искаш да провалиш работата ли?
Грамадата от мускули ми препречи пътя и надвисна над мен като небостъргач. Човекът-пистолет направи крачка зад гърба ми. Аз процедих с ъгълчето на устата, както бях виждал да правят затворниците по филмите:
- Престани да правиш сцени и разкарай тези маймуни от кораба! Двамата с тебе трябва да си поговорим.
- Нали си говорим! Ici! Тук и сега.
- Нещастен глупак! - произнесох благо и се огледах нервно. - Не тук. Бъкано е от шпиони и бръмбари. Ела с мен. Само че накарай помиярите си да слязат на кея.
- Non!
- Бог да ни е на помощ! Слушай ме внимателно - прошепнах аз. - Ще кажеш на тези скотове да се махнат от кораба и да чакат пред трапа. После двамата отиваме на открито на палубата, където можем да говорим, без да ни подслушат. Иначе нищо няма да стане! И ще кажа на Главния, че си провалил сделката. Разбра ли ме? Действай! Или си заминавай и им кажи, че работата не става.
Той се поколеба, после бързо изрече на френски нещо, което не разбрах ­ моят френски е образец на салонна изисканост. Горилата като че се поколеба, но пищовджията само сви рамене и се запъти към трапа.
- Хайде! - подканих дребния мазол. - Да не губим време! Корабът всеки момент ще отплава.
Тръгнах без да се оглеждам дали ме следва. Ускорих крачка, за да го принудя да върви бързо след мен или да се откаже. На ръст го превъзхождах колкото горилата мен и той трябваше да подтичва по петите ми.
Продължих напред по палубата покрай открития бар и масите до самия басейн.
Както и предполагах, той беше празен заради спирането ни в пристанището. Там висеше обичайната табелка "ЗАТВОРЕНО ДО КРАЯ НА ПРЕСТОЯ" и символично го ограждаше само едно въже, но водата не беше източена. Прекрачих през въжето и застанах с гръб към басейна. Той ме последва. Вдигнах ръка:
- Спри, където си!
Той спря.
- Сега вече можем да говорим. Казвай какво искаш и гледай да си убедителен! Защо си домъкнал тази планина от мускули на кораба, та да привличаш вниманието? При това на датски кораб! Господин Б. много, ама много ще ти се разсърди. Как ти е името?
- Името ми няма значение. Къде е пакетът?
- Какъв пакет?
Той понечи да изругае, но аз го прекъснах:
- Спри с глупостите! Няма да ме стреснеш. Този кораб всеки момент ще отплава. Имаш само няколко минути да ми обясниш какво точно искаш и да ме убедиш да ти го дам. Ако продължаваш да се перчиш, ще трябва да се върнеш при шефа си с празни ръце и да му кажеш, че си оплескал работата. Хайде, казвай! Какво искаш?
- Пакета!
Въздъхнах.
- Бедни ми стари глупако, запънал си се като магаре на мост! Това вече го чух. Какъв пакет? Какво има в него?
Той се поколеба.
- Пари.
- Интересно... Колко пари?
Този път той се колеба двойно по-дълго. Прекъснах колебанията му:
- Ако не знаеш за какви пари става дума, ще ти дам няколко франка за бира и ще те изпратя по живо по здраво. Това ли искаш? Два франка?
За човек, който е само кожа и кости, високото кръвно е вредно. Той едва успя да изрече:
- Американски долари. Един милион.
Изсмях се в лицето му.
- Кое те кара да мислиш, че имам толкова пари? И ако имам, за какъв дявол да ги давам на тебе? Откъде да знам, че точно ти трябва да ги получиш?
- Човече, ти си откачил! Много добре знаеш кой съм!
- Докажи го. В погледа ти има нещо подозрително, пък и гласът ти звучи различно. Мисля, че си самозванец.
- Самозванец ли?
- Точно така. Измамник. Мошеник. Фалшификатор.
Той яростно изруга ­ на френски, предполагам. Каквото и да беше, сигурен съм, че не съдържаше комплименти по мой адрес. Аз се порових в паметта си и прилежно и с чувство повторих фразата, която бях чул предната вечер от онази дама ­ фраза, която накара съпруга й да каже, че твърде много се тревожи. Тя съвсем не беше на място, но исках просто да го ядосам.
Явно успях. Той вдигна ръка. Сграбчих го за китката, направих крачка назад и се стоварих в басейна, повличайки го след себе си. Вече във водата, аз изкрещях:
- Помощ!
Двамата пляскахме с ръце и крака, докато успях да го докопам здраво и да се подам над водата, натискайки го надолу.
- Помощ! Давят ме!
Докато се боричкахме, отново се озовахме под водата. Всеки път, когато главата ми се показваше отгоре, аз виках за помощ. В момента, в който помощта пристигна, аз се отпуснах и изгубих свяст.

Дойдох на себе си, когато започнаха да ми правят изкуствено дишане уста в уста. В този миг изпухтях и отворих очи.
- Къде съм?
- Опомни се - каза някой. - Нищо му няма.
Огледах се. Лежах проснат по гръб край басейна. Някой много професионално ме беше измъкнал от водата ­ усещах лявата си ръка почти изкълчена. Независимо от това се чувствах чудесно.
- Къде е? Онзи, който ме блъсна.
- Замина си.
Познах гласа и обърнах глава натам. Беше моят приятел господин Хендерсон, касиерът.
- Замина ли си?
Така приключи тази история. Моят посетител с муцуна на плъх се беше измъкнал веднага, щом ме извадиха, и си беше плюл на петите. По времето, когато съживяването ми приключваше, гаднярът и телохранителите му отдавна вече си бяха заминали.
Мистър Хендерсън ме накара да лежа кротко до идването на корабния лекар. Той ме преслуша и заяви, че всичко е наред. Изрекох няколко дребни лъжи и няколко полуистини, останалото беше недомлъвки. През това време бяха прибрали трапа и скоро гръмкият вой на сирената извести, че сме напуснали пристанището.
Не намерих за нужно да съобщавам комуто и да било, че съм играл в училище водна топка.

Последвалите дни бяха изпълнени с онази сладост, която има гроздето, зреещо по склоновете на действащ вулкан.
Успях да се запозная (още веднъж) със съседите си по маса, без някой да заподозре, че съм самозванец. Научавах имената им, като изчаквах някой да се обърне към друг, запомнях ги и по-късно ги използвах. Всички бяха любезни с мен ­ нали не бях последният човек на масата, а стар вълк, заемал това място от самото начало на пътуването! Освен това преминаването през огъня ме бе направило ако не герой, то поне знаменитост.
Никога не влизах в басейна. Не бях никак сигурен как точно е плувал Греъм, ако изобщо е плувал, пък и след "спасяването" ми не исках да демонстрирам смущаващи ума плувни умения. Освен това, макар вече да бях посвикнал (и донякъде да се наслаждавах) на голотата, която в предишния живот ме шокираше, ентусиазмът ме напускаше при мисълта, че ще се появя гол в компания.
И понеже нищо друго не ми оставаше, прогоних мистерията с гадняра и телохранителите му от съзнанието си.
Същото важеше и за онази най-чудна от всички загадки ­ кой съм и как съм се озовал тук. Нищо не можеше да се направи, затова най-добре да спра да се тормозя с нея. Като поразмислих, стигнах до извода, че се намирам в същото положение като всяко човешко същество ­ ние не знаем нито кои сме, нито откъде сме и каква е целта на съществуването ни. Моята дилема просто беше по-свежа, но не и по-различна.
Едно нещо (и може би единственото), което научих в семинарията, беше умението да наблюдавам спокойно вечната загадка на живота, без да се измъчвам от безсилието си да я разреша. Истинските свещеници и проповедници са лишени от утехата на религията и вместо това са принудени да се задоволят с трънения венец на философията. Аз никога не съм имал склонност към метафизика, обаче твърдо съм усвоил правилото да не се тревожа за онова, което е извън контрола ми.
Прекарвах много време в библиотеката или излегнат в някой шезлонг на палубата с книга в ръка и с всеки изминат ден научавах повече за този свят и се чувствах все повече у дома си. Тези щастливи златни дни са отлетели завинаги като детски сън.
И всеки ден Маргрете беше до мен.
Чувствах се като хлапак, попаднал за пръв път във властта на ученическата любов.
Това беше странен роман. Не можехме да говорим за любов. Или поне аз не можех, а тя не го правеше. Всеки ден тя ми прислужваше (както и на останалите пътници)... и се грижеше за мен като майчица (а може би и за останалите? Не мисля... но всъщност откъде да знам?). Отношенията ни бяха близки, но не интимни. Всеки ден, за няколкото мига, докато й "плащах", че ми е завързала папийонката, аз я чувствах като своя безкрайно нежна и необуздано страстна любима.
Но само тогава.
През останалото време бях "господин Греъм" и тя се обръщаше към мен със "сър" ­ най-приятелски, но не и влюбено. Тя обичаше да бъбри, застанала край отворената врата, и често ми разправяше корабните клюки. Поведението й обаче си оставаше като на съвършено школувана камериерка. Малка поправка: на съвестно изпълняващ задълженията си член на екипажа, натоварен със задачата да обслужва гостите. Всеки ден научавах по нещо за нея. В моите очи тя нямаше никакви недостатъци.
Денят ми започваше с Маргрете ­ обикновено я срещах в коридора, отивайки на закуска, или я зървах през отворената врата на някоя каюта, докато я оправяше... Обикновено следваше само кратко "Добро утро, Маргрете!" и "Добро утро, господин Греъм!", но за мен слънцето изгряваше едва тогава.
Срещах я от време на време и през деня, но кулминацията беше онзи чудесен ритуал, след като ми вържеше връзката.
После я виждах за малко вечерта. Веднага след вечерята аз се прибирах за няколко минути в каютата си ­ да си отдъхна преди вечерните забавления ­ някое развлекателно шоу, концерт или игра, а понякога просто посещение на библиотеката. По това време Маргрете беше заета с оправянето на каютите ­ приготвяше леглата, чистеше баните и изобщо, въвеждаше ред в стаите на гостите за през нощта. Аз отново я поздравявах, после чаках в каютата си, независимо дали вече беше стигнала до нея, или още не, защото малко след това тя влизаше да оправи леглото или само за да попита: "Имате ли нужда от още нещо, сър?"
И всеки път аз се усмихвах и отговарях: "Нямам нужда от нищо, Маргрете. Благодаря." Тогава тя ми пожелаваше лека нощ и приятни сънища. С това завършваше денят ми, независимо какво правех от този момент до лягането.
Разбира се, понякога се изкушавах ­ всеки ден! ­ да отговоря: "Знаеш от какво имам нужда!". Но не можех да го направя. Първо, защото бях женен. Вярно, жена ми беше изгубена в някакъв друг свят (а може би аз?). Но от свещения брачен съюз няма измъкване чак до гроба. И второ, нейният роман (ако имаше такъв) с Греъм, чиято самоличност си бях присвоил. Не можех да се откажа от тази вечерна целувка (в края на краищата, не съм ангел!), но от уважение към моята възлюбена не можех да стигна по-далеч. И трето, един честен човек не бива да предлага на обекта на нежните си чувства по-малко от брак... което аз нито юридически, нито морално можех да сторя.
Затова тези чудни сладостни дни имаха горчив привкус. Всеки следващ ден ме приближаваше неумолимо към мига, когато трябваше да загубя Маргрете и вероятно никога повече да не я видя.
Нямах дори свободата да й кажа какво би означавала тази загуба за мен.
Ала любовта ми към нея не беше чак дотам безкористна, та да не храня надеждата, че нашата раздяла ще наскърби и нея. Напротив, себичен като някой юноша, аз се надявах, че ще й липсвам така силно, както и тя на мен. Това наистина беше ученическа любов! За оправдание може да ми послужи единствено обстоятелството, че познавах само любовта на жена, която обичаше Исус прекалено много, за да обикне истински жив човек от плът и кръв.
Никога не се свързвайте с жена, която се моли твърде много.

Бяха изминали десет дни, откакто напуснахме Папеете, и мексиканският бряг всеки момент щеше да се появи на хоризонта, когато идилията свърши. От няколко дни Маргрете ми се струваше все по-затворена. Не можех в нищо да я упрекна, защото нищо не разбирах и не виждах от какво мога да се оплача. Кризата обаче дойде вечерта, когато тя ми връзваше връзката.
Както винаги, аз се усмихнах, благодарих й и я целунах.
Без да я пускам, аз попитах:
- Какво има? Знам, че можеш да целуваш и по-хубаво. Да не би дъхът ми да мирише?
Тя отговори приглушено:
- Господин Греъм, мисля, че е най-добре да прекратим тази история.
- Значи съм "господин Греъм"? Какво съм направил, Маргрете?
- Нищо не сте направил!
- Но тогава... Ти плачеш, мила?
- Извинявайте. Не исках.
Извадих носната си кърпа, изтрих сълзите й и нежно я уверих:
- Не съм искал да те нараня. Трябва да ми кажеш какво не е наред, за да мога да го поправя.
- Ако вие не знаете, сър, не виждам как бих могла да ви го обясня.
- Защо не опиташ? Моля те! (Дали пък причината не беше в месечното неразположение, което така изнервя жените?)
- Ами... Господин Греъм, знам, че това не би могло да продължи след като пътуването свърши ­ аз и не съм разчитала на друго, повярвайте ми. Предполагам, че за мен е по-важно, отколкото за вас. Но никога не съм мислила, че просто ще сложите точка без каквито и да било обяснения ­ преди да му е дошло времето...
- Маргрете... наистина не разбирам.
- Много добре разбирате!
- Не, не разбирам.
- А би трябвало. Това са вече единадесет дни! Всяка вечер ви задавам един и същ въпрос и вие всяка вечер ме отблъсквате! Господин Греъм, имате ли намерение някога пак да ме помолите да се върна по-късно?
- О, това ли било! Маргрете...
- Да, сър?
- Аз не съм Греъм.
- Сър?
- Казвам се Хергеншаймър. Точно преди единадесет дни аз те видях за пръв път в живота си. Съжалявам. Ужасно съжалявам, но това е самата истина.

Робърт Хайнлайн

Спечели облог за Сатаната