Робърт Хайнлайн

Спечели облог за Сатаната

II

Каквото е станало, това е, което ще стане;
И каквото е било извършено, това е,
което ще се извърши;
И няма нищо ново под слънцето.
Еклисиаст 1:9

Слава Богу, на всички кораби се използва лесна за проумяване система за номериране. Каюта първа класа С 109 беше точно там, където очаквах да я открия ­ на палуба С, в предната й част откъм десния борд, между каюти С 107 и С 111. Натиснах дръжката, но вратата се оказа заключена. Явно господин Греъм се бе вслушвал в предупрежденията на домакин-касиера за предпазливостта, особено когато корабът е спрял в поредното пристанище.
Казах си мрачно, че ключът трябва да е из джобовете по панталона на Греъм. Но къде ли беше самият той? Дали ей сега щеше да ме завари как се мотая пред вратата на неговата каюта? Или точно в този миг се опитваше да отвори вратата на моята?
Винаги има нищожна вероятност, че ключ може да пасне и на брава, за която не е направен. В джоба ми беше ключът от моята каюта на "Конге Кнут". Опитах с него.
Е, струваше си, макар и да не ми провървя. Стоях и се чудех дали не е по-добре да припадна от отчаяние, когато чух приятен глас зад гърба си:
- Господин Греъм!
Млада хубава жена в униформа на прислужница... тоест на камериерка. Дойде при мен, избра един от резервните ключове, окачени във връзка на колана й, и ми отвори. През това време бърбореше:
- Маргрете ме помоли да ви чакам. Каза, че сте си оставил ключа на бюрото в каютата. Не го взела, но заръча да внимавам и когато се появите, да ви отключа.
- Много мило, госпожице...
- Аз съм Астрид. Грижа се за същите каюти като Маргрете, само че по левия борд на тази палуба. Често си услужваме. - Тя ми отвори вратата. - Желаете ли още нещо, господине?
Благодарих й и момичето отмина по палубата. Заключих, сложих резето, рухнах в близкото кресло и най-после си позволих да се разтреперя.
След десетина минути станах, отидох в банята и си измих лицето и очите със студена вода. Нито реших някой от проблемите си, нито дори намерих душевен покой, но поне нервите ми не плющяха като флаг на силен вятър. Сдържах се с цялата сила на волята си, откакто започнах да подозирам, че нещо страшно се е объркало, откакто... Всъщност откога? От момента на онова пълно вцепенение в огнения трап ли? Или стана по-късно? Е, поне със сигурност стана, щом се уверих с очите си, че един кораб с водоизместимост двадесет хиляди тона се пъчи на мястото на съвсем друг.
Моят баща понякога ми казваше: "Алекс, не е грешно да почувстваш страх, стига да не му дадеш воля, докато опасността отмине. Не е толкова зле и да си изтървеш нервите, но после, и насаме. Нито пък сълзите те лишават от мъжество ­ в банята и със заключена врата. Най-важната разлика между страхливеца и храбреца е в усета за подходящия момент."
Не мога да кажа, че като мъж се равнявам с баща си, но поне се стремя да следвам съветите му. Научите ли се да не подскачате от уплаха, ако до вас гръмне детска бомбичка ­ или от всяка друга изненада ­ значи имате сериозен шанс да се държите достойно, докато това е необходимо.
Е, за мен неприятностите не бяха свършили, но поне ми олекна от това пречистващо треперене. Вече бях в състояние да разсъждавам трезво за положението си.
Ето какви бяха предположенията ми:
а) нещо странно се е случило със света около мен, или пък,
б) нещо още по-нелепо става в ума на Алекс Хергеншаймър. Значи се налага да бъде затворен на сигурно място и да си получи съответните лекарства.
Не ми хрумна трета възможност. Тези двете май покриваха всички мислими обяснения. Не беше необходимо да се занимавам сериозно с втората хипотеза. Започнат ли да ми се привиждат розови слонове, околните щяха да забележат съвсем скоро и да приготвят усмирителната риза и добре тапицираната болнична стая.
Приех, че съм с всичкия си (поне донякъде; не е зле да си малко луд, за да понасяш живота). Но щом аз съм добре, трябва светът да е тръгнал съвсем накриво. Я да огледам с какво разполагам.
Ето го портфейла. Не беше моят. Почти всички подобни изделия си приличат и този беше досущ като моя. Само че поносите ли това кожено вместилище няколко години, започвате да го различавате на секундата. Все пак не се престраших да обясня това на един дребен служител от екипажа, който настояваше да вижда в мен "господин Греъм".
Реших да отворя портфейла на Греъм.
Няколкостотин франка. По-късно щях да ги преброя точно.
Осемдесет и пет долара на банкноти ­ "законно платежно средство на Съединените щати на Северна Америка".
Шофьорска книжка на името на А. Л. Греъм.
Имаше и други дреболии, но погледът ми се закова в пъхната под прозрачно капаче бележка, от която направо изтръпнах:
"Който и да намери този портфейл, нека задържи всички пари в него като награда за това, че ще бъде тъй любезен да го върне на А. Л. Греъм, каюта С 109, параход "Конге Кнут" на "Датско-американски линии", или на всеки касиер или агент на тази транспортна фирма. Благодаря ви предварително. А. Л. Г."
Май вече знаех какво бе сполетяло "Конге Кнут" ­ станал е жертва на морско вълшебство.
Или това се бе случило с мен? Наистина ли съществуваше този променен свят и този различен кораб в него? Или световете са два и аз някак съм преминал от единия в другия през огнения трап? Нима сме двамина и сме си разменили съдбите? Или Алекс Хергеншаймър се е преобразил в Алек Греъм, както моторният кораб "Конге Кнут" се е превърнал в параход? (И от същия миг Североамериканският съюз вече е Съединени щати на Северна Америка?)
Уместни въпроси. Радвам се, че ги зададохте. А сега, ученици, ако имате още въпроси...
Когато бях в прогимназията, на пазара се намираше изобилие от списания, които публикуваха фантастични истории ­ не само разкази за привидения, ами всевъзможни чудати измислици. Вълшебни кораби, кръстосващи из междузвездния ефир. Странни изобретения. Пътешествия до центъра на Земята. Други "измерения". Летящи машини. Енергия от изгарящи атомни ядра. Чудовища, създадени в тайни лаборатории.
Честичко си ги купувах и ги криех между броеве от "Спътник на юношата" и "Млади кръстоносци". Инстинктите ми подсказваха, че няма да получа одобрението на моите родители и ще последва конфискация. А аз обичах тези списания също като моя съзаклятник в тайната Бърт.
Това не можеше да продължава вечно. Отначало се появи редакционна статия в "Спътник на юношата" със заглавие "Да стъпчем тази отрова за душата!" После нашият пастор брат Дрейпър изнесе проповед за подобни развращаващи ума словесни боклуци, като дори ги сравни със злите последствия от цигарите и алкохола. Не след дълго нашият щат наложи забрана върху разпространението на подобни издания, позовавайки се на доктрината за "нравствените стандарти на общността". Това стана още преди да бъде приет националният закон срещу тях, последван от правителствена забрана.
А запасите ми, които бях скрил "идеално" на тавана, един ден изчезнаха. За жалост съчиненията на мистър Хърбърт Уелс и мосю Жул Верн бяха иззети дори от обществената библиотека.
Човек волю-неволю се възхищава на подбудите на нашите духовни водачи и избрани ръководители, които се стремяха да опазят душите на младежта. И както брат Дрейпър изтъкна, в Светото писание има предостатъчно вълнуващи и изпълнени с приключения истории, за да задоволят което и да било момче или момиче по света. Просто нямало място за нечиста книжнина. Той не настояваше да бъде забранен достъпът и на възрастните до такива книги, а само да бъде предпазено твърде впечатлителното подрастващо поколение. Ако хора на по-зряла възраст имали желание да се зачитат в глупави измишльотини, трябвало да се отнесем към тях със снизхождение... макар че самият той да не бил способен да проумее защо един разсъдлив човек би пожелал нещо подобно.
Мисля си, че съм бил от "по-впечатлителните" подрастващи. Онези книги все още ми липсват.
Особено добре си спомням един роман на Уелс ­ "Хора като богове". Някакви хора пътуват с автомобил, следва взрив и те се озовават в друг свят, почти подобен на техния, но по-добър. Срещат се с хората, които живеят там и чуват обяснение за паралелните вселени, четвъртото измерение и така нататък.
Успях да прочета само първата част, но веднага след това бе приет щатският закон "за защита на младежта" и изобщо не зърнах следващите части.
Един от нашите преподаватели по английски, който открито се противопоставяше на цензурата, твърдеше, че мистър Уелс бил съчинил всички основни теми във фантастиката. Цитираше тази история като първата, в която се появява идеята за множествените светове. Искаше ми се да го попитам дали знае къде бих могъл да намеря целия роман, но отложих до края на учебната година, когато и по закон щях да стана "зряла личност". Оказа се, че прекалих с чакането. Щатската академична комисия по въпросите на морала и вярата гласува за прекратяване договора на този преподавател и той веднага напусна колежа.
Дали с мен се е случило нещо подобно на описаното от мистър Уелс в "Хора като богове"? Дали пък Уелс е бил надарен с благословена от Бога пророческа дарба? Да речем, ще дойде ли денят, когато хората наистина ще полетят към Луната? Ама че нелепост!
Но дали тази мисъл беше по-смехотворна от онова, което ме сполетя?
Все едно, бях на "Конге Кнут" (макар това да не беше моят "Конге Кнут") и обявата до подвижното мостче за слизане на кея гласеше, че в шест часа вечерта корабът ще отплава. А следобедът отминаваше и беше крайно време да взема някакво решение.
Какво да правя? Явно не бях на моторния кораб, с който пътувах досега. Но поне неколцина членове на екипажа от този параход охотно разпознаваха в мен "господин Греъм", пътник от техния морски съд.
Да остана и да си опитам късмета с нахалство? Ами ако истинският Греъм се върне след минута и пожелае да му обясня какво търся в неговата каюта?
Или да сляза на брега (както би било редно) и да обясня затруднението си на местните власти?
Да, Алекс, тукашните французи от колониалното управление направо ще се влюбят в теб. Нямаш друг багаж освен дрехите на гърба си, нямаш пари ­ и един сантим дори ­ а нямаш и паспорт! О, толкова ще им станеш симпатичен, че ще ти осигурят подслон и храна до края на твоя живот... Само че на малкото прозорче в стаята ще има решетка с дебели пръти.
В този портфейл, обаче, има пари.
Е, и? Някога да си чувал за Осмата Божа заповед? Това са негови пари.
А не е ли близко до ума, че той е прекосил огнения трап едновременно с тебе, но от тази страна, или в този свят, както и да е, иначе нямаше да му пазят портфейла. И сега той е получил твоя портфейл. Логично заключение.
Ей, приятелче слабоумно, да не си въобразяваш, че логиката има нещо общо с тази ужасна бъркотия, в която попадна?
Ами...
Хайде де, кажи нещо!
Добре, логиката не помага. А защо да не направим така? Няма да си показваш носа от каютата. Ако Греъм се появи преди отплаването на кораба, няма съмнение, че ще те изритат на пристанището. А ако не дойде, ще заемеш мястото му поне до пристигането в Папеете. Това е голям град, там шансовете ти да се справиш с проблемите си са доста по-добри. Има и консулства, и какво ли още не.
Накрая сам се убедих.

Тези туристически кораби обикновено издават всекидневно вестниче за пътниците. Представлява единичен или двоен лист, запълнен с вълнуващи теми като "Днес в десет сутринта ще има учебна тревога за заемане на местата в спасителните лодки. Всички пътници са длъжни..." или пък "Вчерашното залагане за точното разстояние, което корабът ще измине през денонощието, спечели госпожа Глуц от град Бетъни, щат Айова." Поместват и по няколко новини, които операторът на безжичния телеграф е записал предната вечер и през нощта. Заех се да търся такъв вестник и брошурката "Добре дошли" (тук може би са я кръстили иначе). Това полезно пособие запознава пътниците, току-що качили се на борда, с малкия затворен свят на кораба ­ имената на офицерите, времето за хранене, разположението на фризьорския салон, пералнята, трапезарията, магазинчето за сувенири (галантерия, списания, пасти за зъби). Осведомяват те и как да поръчаш събуждане в определен час, има схема на корабните палуби с обозначени спасителни лодки, научаваш кой ще ти определи масата...
Масата ли?! Олеле! Който е бил дори един ден на кораба, не пита на коя маса му е мястото в трапезарията. Малките камъчета обръщат колата... Ами ще трябва да си послужа с някаква хитрост.
Брошурката се оказа пъхната в бюрото. Прелистих я и си напомних, че трябва да я науча наизуст, преди изобщо да се покажа от каютата ­ ако още съм тук, когато този кораб отплава. Веднага я оставих настрана, защото открих вестниците.
Заглавието беше "Кралски вестоносец" и Греъм, да бъде благословен, бе запазил всеки брой още откакто се бе качил на кораба в... Портланд, щат Орегон, според отбелязаното в първия вестник пристанище. Значи Греъм си е купил билет за цялото пътешествие, а това беше особено важно обстоятелство за мен. Аз щях да се прибера у дома с въздушен кораб, както бях настигнал "Конге Кнут" при едно от спиранията му. Но дори ако дирижабълът "Адмирал Мофът" съществуваше и в този друг свят или измерение, вече нямах билет за него, нито пък пари, за да си купя нов. Впрочем, как ли постъпват френските колониални чиновници с турист, който няма пари? На клада ли го изгарят? Или просто го накълцват на парчета? Нямах желание да науча истината. А и билетът на Греъм за цялото пътешествие (ако беше такъв) можеше да ми спести тази принуда.
Стига той да не се появи през следващия един час и да не ме изхвърли най-позорно оттук.
Не помислих дори да остана в Полинезия. Да си безпаричен скитник по плажовете на Бора-Бора или Мууреа може да е било лесно преди около век, но сега по тези острови безплатни са само заразните болести.
Струваше ми се твърде вероятно в Америка да се окажа също толкова безпаричен и всъщност чужденец, но въпреки това си представях, че ще се оправя по-добре в родната си страна. Добре де, в родината на Греъм.
Прочетох някои от новините на безжичния телеграф, но не проумявах смисъла им, затова реших по-късно да се заема сериозно с тях. Малкото, което научих, никак не ме успокои. Дълбоко в душата си таях безразсъдната надежда, че тази случка ще се окаже глупаво недоразумение и всичко ще се оправи ей сега (само не ме питайте точно как). Но новините погребаха всякакви надежди.
Тоест, що за свят е този, където "президентът" на Германия пристига на посещение в Лондон? В моя свят кайзер Вилхелм Четвърти властваше над Германската империя. "Президент" на Германия ми звучеше точно толкова глупаво, колкото и "крал" на Америка.
Може и да е приятен свят, но не е онзи, в който аз съм се родил. Поне ако съдех по чудноватите новини.
Тъкмо се канех да оставя вестниците на Греъм в бюрото, когато забелязах бележката в последния брой ­ за днешната вечеря се изискваше "официално" облекло.
Не се учудих. И на "Конге Кнут" в другото му превъплъщение като моторен кораб царяха твърде строги нрави. Щом корабът излезеше в открито море, от мъжете се очакваше да извадят черните папийонки от гардероба. Който пък упорстваше да не носи такава, скоро получаваше недвусмислени намеци, че е по-добре да се храни в каютата си.
Аз нямам смокинг. Нашата църква не поощрява проявите на суетата. Правех компромис ­ носех тъмносин костюм от шевиот на вечеря, с бяла риза и предварително вързана черна папийонка на ластик. Никой не ми направи забележка. И без това не ми обръщаха прекалено внимание, защото се бях качил на борда чак в Папеете.
Реших да проверя дали господин Греъм разполага с тъмен костюм. И с черна папийонка.
Узнах, че Греъм притежаваше много повече дрехи от мен. Облякох едно от неговите спортни сака и ми беше съвсем по мярка. А панталона? Поне на дължина изглеждаше подходящ. Не бях много сигурен как ще ми в талията, а ме смущаваше идеята да пробвам някой панталон и Греъм да ме завари така. Какво да му кажа? Здрасти, просто те чаках и реших да убия малко време, като се пъхам в дрехите ти. Не е особено убедително.
Той имаше не един, а цели два смокинга ­ единият в обичайното черно, другият в тъмночервено. Дори не бях чувал за подобна превзетост.
Само че не намерих папийонка на ластик.
Той имаше няколко и все черни. Аз обаче тъй и не се бях научил как да ги връзвам.
Поех дълбоко дъх и се замислих.

Някой почука на вратата. Е, не изскочих от кожата си, но почти успях.
- Кой е?
(Честно, господин Греъм, точно вас чаках!)
- Камериерката, сър.
- О, влезте, влезте!
Чух как опита да отвори със своя ключ и припряно дръпнах резето.
- Извинявайте, съвсем бях забравил. Моля ви, влезте.
Маргрете май беше на възрастта на Астрид. Имаше малко момичешки вид и беше още по-хубава, с лененоруса коса и лунички около нослето. Говореше английски като по учебник, с много приятен за ухото лек акцент. Носеше късо бяло сако на закачалка.
- Вечерния ви костюм, сър. Карл каза, че другият ще бъде готов утре.
- Благодаря, Маргрете! Съвсем бях забравил за него.
- И аз това очаквах. Затова се върнах малко по-рано, преди да затворят пералнята. Доволна съм, че го направих, защото е твърде горещо да се носи черно.
- Не биваше да си разваляш разходката. Глезиш ме.
- Харесва ми се да се грижа добре за нашите гости. Знаеш това. - Тя окачи сакото в гардероба и понечи да излезе. - Ще дойда навреме да ти вържа папийонката. В шест и половина, както обикновено?
- Да, чудесно. А колко е часът сега?
(Да му се не види, часовникът ми изчезна, където се изпари и моторният кораб "Конге Кнут". Не го бях взел, когато слязох на брега.)
- Почти шест часа. - Тя се подвоуми. - Първо ще ти приготвя дрехите, нямаш много време.
- Мило момиче! Това е съвсем извън задълженията ти.
- Но пък е удоволствие за мен. - Тя издърпа чекмедже на гардероба, извади официална риза и я остави върху моето (или на Греъм?) легло. - Знаеш защо.
С бързата вещина на човек, който знае мястото на всяка дреболия, тя отвори малко чекмедже ­ аз още не бях ровил там ­ и взе от кожена кутийка часовник, пръстен, копчета за сменяема яка на риза, които веднага пъхна по местата им, нареди на възглавницата чисто бельо и чифт черни копринени чорапи, постави до стола черни обувки (с грижливо пъхната обувалка в едната). Пак извади сакото от гардероба и го окачи на вратичката заедно с тъмночервен пояс. Огледа плодовете на старанията си, добави твърдата яка за ризата, черна папийонка и нова кърпичка за предното джобче на сакото. Пак огледа, нареди ключа за каютата и портфейла до часовника и пръстена, накрая кимна доволно.
- Сега ще тичам да не пропусна вечерята. Ще се върна да ти вържа папийонката.
И изчезна мигновено. Не я видях да тича, но наистина се движеше учудващо бързо.
Признах си, че Маргрете беше права. Ако не бе приготвила всичко, докога ли щях да се чудя кое къде е и как да се оправя? Дори само ризата стигаше да ме обезсърчи напълно ­ видях, че е от онези, които навличаш презглава, а после я закопчаваш отзад. Досега не бях обличал такава.

Слава на небесата, Греъм поне използваше съвсем обикновен бръснач. До шест и четвърт махнах вече наболата си брада, минах под душа (крайно необходимо беше) и махнах вонята на дим от косата си.
Обувките му паснаха удобно на моите крака, сякаш аз ги бях подносил след изваждането им от кутията. Панталонът малко ме стягаше в кръста ­ един датски кораб не е най-подходящото място да спазваш диета, а аз пътувах две седмици с другия "Конге Кнут". Още се борех с проклетата риза, когато Маргрете отвори с нейния ключ.
Веднага ме доближи и каза:
- Стой мирно!
За секунди се справи с копчетата, които не можех да достигна. После закопча ужасната натруфена яка и взе папийонката.
- Обърни се, моля те.
Винаги съм смятал, че в правилното връзване на папийонка има някаква магия. Явно това момиче знаеше подходящото заклинание.
Помогна ми да наглася пояса и да облека сакото, прецени ме с поглед и обяви:
- Така е добре. Много се гордея с тебе. На вечеря момичетата изобщо не говориха за друго. Жалко, че не бях там да те видя. Ти си извънредно смел мъж.
- Не смел, а глупав. Отворих си устата в момент, когато трябваше да си прехапя езика.
- Не, смел си. Сега ще вървя, че оставих Кристина да ми пази черешовия сладкиш. Ако се позабавя още малко, някой непременно ще го излапа.
- Добре, бягай. Безкрайно съм ти благодарен! Побързай да спасиш онзи сладкиш.
- Няма ли да ми се отблагодариш истински?
- А... каква да бъде отплатата?
- Не ме дразни!
Доближи ме с още една стъпка и вдигна лице към мене. Не съм кой знае какъв познавач на момичетата (а и кой ли може да се похвали с това?), но е невъзможно да разбереш погрешно някои безмълвни знаци. Прихванах Маргрете за раменете, целунах я и по двете бузи, почаках колкото да се уверя, че не е изненадана или недоволна, и добавих още една целувка където трябваше. Устните й бяха сочни и топли.
- Нали за това си мислеше?
- Да, естествено. Но можеш да целуваш много по-хубаво. Вече знам.
Тя се нацупи сърдито и сведе очи.
- Ами подготви се за изпитанието, щом е така...
Вярно е ­ мога да целувам много по-хубаво. По-точно казано, можех след края на тази целувка. Оставих Маргрете да ме води по този път, но участвах от все сърце... и през следващите две минути научих повече за това изкуство, отколкото през целия си досегашен живот.
В ушите ми бучеше океански прибой.
Когато разделихме лицата си, тя остана още за миг в прегръдката ми и ме погледна необичайно сериозно.
- Алек - промълви тихичко, - това беше най-чудесната ни целувка. Божичко... А сега е крайно време да изчезвам, иначе ти ще закъснееш за вечеря.
Изплъзна се от ръцете ми и излезе бързо, както правеше всичко.
А аз застанах пред огледалото и се взрях в отражението си. Никакво клеймо или белег. А бях уверен, че такава целувка трябва да личи.
Що за човек е този Греъм? Можех да нося дрехите му... но можех ли да си позволя и тези отношения с неговата любовница? А дали отношенията им бяха такива? Кой знае... Развратник ли е той, женкар ли е? Или се намесвах неуместно в съвсем невинна, макар и малко недискретна, романтична история?
Как човек да мине обратно през огнен трап?
И исках ли да направя това?

Назад към кърмата до централния коридор, после се спускате две палуби надолу и пак към кърмата ­ така беше според схемата в брошурката за кораба.
Изобщо не се обърках. На вратата на трапезарията стоеше мъж в почти еднакво облекло с моето, само че голямата папка с менюто под мишницата му показваше, че трябва да е главният келнер, тоест салонният управител. Потвърди догадката със своята широка професионална усмивка.
- Добър вечер, господин Греъм.
Аз се позапънах.
- Добър вечер. Какви са тези приказки, че трябвало да седна другаде днес?
(Ако хванете бика за рогата, поне ще го изненадате до стъписване.)
- О, не е за постоянно, сър. Утре пак ще бъдете на четиринадесета маса. Но тази вечер капитанът ви кани да се настаните на неговата маса. Ако бъдете така добър да ме последвате...
Отведе ме до маса с внушителни размери точно по средата и се опита да ме настани на стола вдясно от капитана, който обаче веднага се изправи и започна да ръкопляска. Другите около масата последваха примера му и скоро ми се струваше, че всички в трапезарията са станали и пляскат с ръце, а някои дори се провикваха.
По време на тази вечеря научих две неща. Първо, отпаднаха всякакви съмнения, че и Греъм е направил същото глупаво представление като моето. (Само че още се чудех дали съм един човек в две лица или все пак сме двама. Оставих този въпрос за по-късно.)
И второ, много важно ­ никога не пийте леденостуден аалборгски аквавит на гладно, особено ако от малки са ви определили пасторското призвание в живота.

 

Робърт Хайнлайн

Спечели облог за Сатаната